Умът има една-единствена задача - да обича сърцето ♥ Иван ИВАНОВ
Съвършеният отговор
Да се впуснеш с всички сили
в него – света!
Как се реализира това?
Чрез знанието.
Знанието е единственият път,
посредством който човек може да усети света,
Природата.
Как се добива познание?
Знанието не се добива.
То се дава.
Дареният със познание вижда, чува,
усеща, живее.
Дареният със познание се назовава – Жив.
Нарича се още - Буден.
Човек, който не е дарен със познание,
се назовава – Спящ.
Не безсънен.
Нарича се още – Мъртъв.
Пробуждането постоянно идва.
Пробуждането се в миналото идва.
Затова човек би трябвало да чака.
Не да търси, а да чака.
Това е единственият верен път.
Какво значи да чакаш?
Да чакаш, значи да знаеш.
Знаещият употребява думите
поради тяхното същинско значение.
За нищо друго.
Да чакаш, значи да вярваш.
Вярваш значи да обичаш.
Обичаш – значи Любов.
Всяка дума има своя смисъл,
а всички думи водят към едно.
Към думата.
Думите не са всичкото.
Думите са единственото.
Думите се изписват с една дума.
Думата се назовава – Любов.
...
Всички цели, които си слага човек,
са безсмислени,
щом са родени от нелепостта.
Знаещият човек не може да има цел.
Знаещият човек е самата цел.
Нищо друго.
Целта се състои в осъзнаването на
смисъла, осъзнаването на
Събуждането,
знанието за в този момент.
Знанието прави индивида логичен.
Какво значи познание?
Знанието е прояснение.
То в никакъв случай не може да се добие чрез
опита, тъй като самото прояснение е
нещо, което отхвърля опита.
Опитът не може да даде
никакво познание.
Опитът води единствено до неразбория.
Опитът се нуждае от доказване.
Опитът преследва цел.
Нищо в Природата не се нуждае от
доказване, тъй като тя – Природата –
не се нуждае от никакви цели,
от никакви опити.
Природата не се нуждае от нашия разум.
Природата се нуждае
от едно-единствено нещо –
да се разтваряш в нея.
Да я обичаш със сърцето си.
Не с мозъка си.
На нея нашият разум не й би трябвало.
Трябва й нашето сърце.
На звездите не им би трябвало разум.
На Слънцето също не му е необходим разум.
И на утрото, и на планината,
и на водата.
Нужно им е удивление, съзерцаване,
Любов.
Умът на индивида постоянно го води към
Глупостта.
За да се отървеш от нелепостта,
би трябвало да забравиш за мозъка.
Умът постоянно бърка.
Сърцето – в никакъв случай.
За да не си малоумен, би трябвало да имаш
Сърце, а не разум.
Сърцето прелива от Любов.
А мозъкът прелива от Глупост.
...
Сърцето може да се пръсне от Любов,
А мозъкът от Глупост.
Може ли сърцето да се учи на обич?
Не може.
Сърцето просто би трябвало да си спомни
Любовта.
Сърцето не се учи.
То си спомня.
Умът не може да помни.
На мозъка не му е обещано на помни.
Само на Сърцето.
Затова, когато сърцето си спомни,
То излъчва Любов.
Защото си е спомнило.
Умът има една-единствена задача –
да обича сърцето
И да му се възхищава.
Умът не би трябвало да мисли,
а да се възхищава.
Това е работата на мозъка.
...
Всяко нещо чака своя момент да се роди.
Да се родиш,
значи да си спомниш.
Когато си спомни,
единствената работа на индивида е
да се приготвя за завръщането си.
Само просветленият се стреми
към завръщането си и това прави
живота му логичен.
Има малко завръщане
и огромно завръщане.
Малкото завръщане се назовава Сън.
А огромното – Смърт.
Сънят е тъмнината, а Смъртта –
Светлината.
Светлината е Бог.
А Бог е Любов.
От: „ Добре пристигнал вкъщи ”, Иван Иванов, изд. „ Захарий Стоянов ”, Университетско издателство „ Св. Кл. Охридски ”, София, 2004
Снимка: Иван Пейков
